Баба Марта
Навсякъде по света хората празнуват идването на пролетта с радост и надежда, но само в България се посреща такъв празник с традиции от старите времена. Първи март е денят на Баба Марта и всеки е закичен с тези малки украшения, направени от червени и бели вълнени конци. Баба Марта е един от най-почитаните български обичаи, запазил се до наши дни.
Традицията
Сутринта рано стопанките простират или закачват пред домовете си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци: те пазели къщата, да не влезе в нея злото — болести и немотия. Като ги видела, баба Марта щяла да се разсмее и да пекне слънце.
Предварително жените усукват бели и червени вълнени конци — мартеници, които завързват или окачват на всеки от семейството. Мартениците трябвало да са така усукани, както момите се усукват около момците. Невестите носят мартениците отдясно, момите — отляво. Ергените ги носят с разчепкани краища, а зрелите мъже — изрязани до възела, за да не се развяват по седенките.
Мартениците пазят човека от уроки и болести; свалят се чак тогава, когато се види първия щъркел и след като се свалят, се закачат на разцъфнало (или зелено) дръвче. По други места я слагали под голям камък и след девет дни гледали какво има под него. Ако са се настанили мравки, годината ще е богата с овце, ако има други по-едри буболечки — сполука в крави, в едър добитък. Затова някъде наричат мартеницата "гадалушка". Другаде я хвърляли в реката, та по вода да им върви и всичко лошо да изтече.
Първите мартеници, предназначени за окичване на хората и добитъка, са били само усукан червен и бял конец, без прибавки към него. В някои области на конците вързвали златна или сребърна паричка, синьо мънисто, но те по-скоро играели роля на народен амулет — да предпазват от болести хора, добитък и овощни дървета.
Народното чувство за красота, което създава оригинално творчество, се проявява по-късно. Обикновено направени от вълна, мартениците са във вид на парички, топчета, пискюли, пулчета и "съсънки" (гроздчета). Неповторимо български са кукличките "Пижо и Пенда".
Червеният цвят в бита на народа ни е средство за предпазване от болести. Да си припомним, че на младите булки и на малките деца са връзвали пресукан червен конец на китката.
Бялата вълна в мартеницата предвещава дълъг живот, а червената — здраве и сила, толкова необходима на всички в края на зимния сезон, когато жизнените сили и хранителни запаси са на изчерпване.
Предварително жените усукват бели и червени вълнени конци — мартеници, които завързват или окачват на всеки от семейството. Мартениците трябвало да са така усукани, както момите се усукват около момците. Невестите носят мартениците отдясно, момите — отляво. Ергените ги носят с разчепкани краища, а зрелите мъже — изрязани до възела, за да не се развяват по седенките.
Мартениците пазят човека от уроки и болести; свалят се чак тогава, когато се види първия щъркел и след като се свалят, се закачат на разцъфнало (или зелено) дръвче. По други места я слагали под голям камък и след девет дни гледали какво има под него. Ако са се настанили мравки, годината ще е богата с овце, ако има други по-едри буболечки — сполука в крави, в едър добитък. Затова някъде наричат мартеницата "гадалушка". Другаде я хвърляли в реката, та по вода да им върви и всичко лошо да изтече.
Първите мартеници, предназначени за окичване на хората и добитъка, са били само усукан червен и бял конец, без прибавки към него. В някои области на конците вързвали златна или сребърна паричка, синьо мънисто, но те по-скоро играели роля на народен амулет — да предпазват от болести хора, добитък и овощни дървета.
Народното чувство за красота, което създава оригинално творчество, се проявява по-късно. Обикновено направени от вълна, мартениците са във вид на парички, топчета, пискюли, пулчета и "съсънки" (гроздчета). Неповторимо български са кукличките "Пижо и Пенда".
Червеният цвят в бита на народа ни е средство за предпазване от болести. Да си припомним, че на младите булки и на малките деца са връзвали пресукан червен конец на китката.
Бялата вълна в мартеницата предвещава дълъг живот, а червената — здраве и сила, толкова необходима на всички в края на зимния сезон, когато жизнените сили и хранителни запаси са на изчерпване.
Легенди
Съществуват най-различни легенди за произхода на мартеницата. Едно от тях е, че преди стотици години, прабългарският хан Исперих тръгнал от дома си в далечните Тибетски планини, за да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Той преминал през много реки и планини, докато стигнал земите на славяните, които го посрещнали като скъп гост. Славянки с бели дрехи му носели бокали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия – всичко, което се ражда по тази благословена земя. Но на хана не му било весело, защото той тъгувал за дома си и за своите близки – за майка си и сестра си Калина. Седнал той на брега на голямата река и сълзи покапали по загорялото му лице, а погледът му се отправил молитвено към боговете и към слънцето за чудо. И чудото станало! На рамото му кацнала лястовичка – на нея хана разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли прабългарите, и разказала с човешки глас на Калина, че брат и е намерил нови земи за царството си, но много тъгува за нея и праща много здраве… Зарадвала се Калина и решила да изпрати хабер на своя брат. Свила зелена китка, усукала я с вълнен конец и направила възли за поздрав – изпратила лястовичката да отнесе китката на брат и. Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на рамото на Исперих. Ханът радостен взел китката, разчел по възлите поздрава на сестра си и накичил гърдите си с китката. Ханът повелил на народа си- всеки да си върже малка китка от пресукан бял и червен конец, и на този ден де се качи винаги – за здраве и небесна благословия. Това се случило на първи март и останало и до наши дни.
Друга легенда свързва носенето на мартеницата и вързването и по дърветата с излизането на хайдутите в планината през пролетта. Цветовете на конците били избрани неслучайно – белият символизирал жадуваната свобода, а червеният – борбата, неизбежното проливане на кръв.
Друга легенда отнася възникването на мартеницата към времето на Хан Аспарух. Като победил византийците и положил основата на новата държава, той поискал да пренесе жертва на бог Тангра. По стар народен обичай, жертвената клада трябвало да се подпали със стръкче копър. Но по тези земи копър нямало. В този момент лястовичка кацнала на рамото на хана -в човката си тя носела стръкче копър, вързано с червен и бял конец. Лястовицата проговорила с човешки глас: „От днес вие имате нова земя. Защитавайте я с кръвта си и я пазете чиста като белия цвят на снега!“
Денят бил първи март. Белите и червени фигури, оплетени от конци, станали символ на мира и дружбата между славяни и българи, на здраве и щастие. Нарекли ги мартеници по името на месеца. Връзването им станало традиция. Вече над 13 века българите си подаряват мартеници и се поздравяват с идването на пролетта, а когато дърветата напъпят те ги завързват по тях, за да си пожелаят плодородие.
Хан Аспарух имал сестра на име Хуба. Тя била пленница в друго царство. Аспарух пратил вест на сестра си, че е намерил земя да се заселят - на Юг от река Дунав, днешна България. Като получила тази радостна вест, Хуба успяла да избяга от плен. Яхнала кон и препускала без почивка докато стигнала до реката Дунав. Търсела брод да преминат. Хуба пуснала сокол. На неговия крак вързала края на бял конц, а другия му край държала в ръцете си. Соколът литнал да намери брод през реката, но точно когато намерил пътя, стрела го пронизала и той паднал умъртвен, а конеца се обагрил с червения цвят на кръвта му. Хуба проследила нишката и така намерила път да стигне при брат си и да заживеят свободни и честити в новата земя, България.
Оттогава, бяло-червения конец е здравата нишка, която свързва българите по света в едно – да сме здрави, силни и щастливи. Да помним, че сме Българи - където и по света да се намираме.
Друга легенда свързва носенето на мартеницата и вързването и по дърветата с излизането на хайдутите в планината през пролетта. Цветовете на конците били избрани неслучайно – белият символизирал жадуваната свобода, а червеният – борбата, неизбежното проливане на кръв.
Друга легенда отнася възникването на мартеницата към времето на Хан Аспарух. Като победил византийците и положил основата на новата държава, той поискал да пренесе жертва на бог Тангра. По стар народен обичай, жертвената клада трябвало да се подпали със стръкче копър. Но по тези земи копър нямало. В този момент лястовичка кацнала на рамото на хана -в човката си тя носела стръкче копър, вързано с червен и бял конец. Лястовицата проговорила с човешки глас: „От днес вие имате нова земя. Защитавайте я с кръвта си и я пазете чиста като белия цвят на снега!“
Денят бил първи март. Белите и червени фигури, оплетени от конци, станали символ на мира и дружбата между славяни и българи, на здраве и щастие. Нарекли ги мартеници по името на месеца. Връзването им станало традиция. Вече над 13 века българите си подаряват мартеници и се поздравяват с идването на пролетта, а когато дърветата напъпят те ги завързват по тях, за да си пожелаят плодородие.
Хан Аспарух имал сестра на име Хуба. Тя била пленница в друго царство. Аспарух пратил вест на сестра си, че е намерил земя да се заселят - на Юг от река Дунав, днешна България. Като получила тази радостна вест, Хуба успяла да избяга от плен. Яхнала кон и препускала без почивка докато стигнала до реката Дунав. Търсела брод да преминат. Хуба пуснала сокол. На неговия крак вързала края на бял конц, а другия му край държала в ръцете си. Соколът литнал да намери брод през реката, но точно когато намерил пътя, стрела го пронизала и той паднал умъртвен, а конеца се обагрил с червения цвят на кръвта му. Хуба проследила нишката и така намерила път да стигне при брат си и да заживеят свободни и честити в новата земя, България.
Оттогава, бяло-червения конец е здравата нишка, която свързва българите по света в едно – да сме здрави, силни и щастливи. Да помним, че сме Българи - където и по света да се намираме.
Бабината приказка
Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име — Сечко. Само че единият наричали малък, а другия — голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
— Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде — думал й свекърът, стар стария.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
— Кърпикожусите цъфтят сега, снахо — топло й напомнил старецът. — Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
— Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи — казала невестата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.
Така останал обичаят да се правят мартеници, за да е радостна "баба Марта" и да носи само добрини на хората.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
— Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде — думал й свекърът, стар стария.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
— Кърпикожусите цъфтят сега, снахо — топло й напомнил старецът. — Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
— Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи — казала невестата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.
Така останал обичаят да се правят мартеници, за да е радостна "баба Марта" и да носи само добрини на хората.